Марибор | #Европа вкъщи на български

#EuropeAtHome | Марибор

фотографии: Янез Кленовшек

текст: Вид Кметич

превод от английски: Гина Кафеджиян


ВИРУС Сапиенс

Вече почти месец той правеше следобедните си разходки по едно и също време всеки ден. Тази рутина всъщност внасяше определен смисъл във времето, в което всеки ден е сякаш неделен следобед. Забавно, мислеше си той, сега прекарвам повече време навън, откогато и да било преди.

Родният му обичен Марибор никога не е бил прочут с пулс 180 удара в минута; напротив, градът предпочита да бълбука под повърхността, запазвайки сериозно лице за външния свят, но в последния месец привидното му спокойствие надмина обичайното.

Реши да се насочи към града. Турчинът, иззад витрината на затворения ъглов магазин, насочи погледа си към празния площад и запази мислите си за себе си, нещо така необичайно за него. Малко по-нататък едно глухарче, което беше избило в стената и беше стигнало до върха на каменната арка на моста, блестеше примамливо в жълтите си оттенъци и сякаш казваше: „Виж ме, сега имаш всичкото време в света, за да ми обърнеш внимание“.

Стори му се, че река Драва, обичайно съвсем бавна и спокойна, сега сякаш напълно е застинала. Не, не, не беше просто това – ами когато великденският вятър се заигра на повърхността ѝ, стори му се, че тя всъщност тече бавно наобратно.

Работните дейности на централния площад бяха замлъкнали. Няколко работници последно обхождаха безцелно обекта и се приготвяха да се приберат по домовете си. Бавно, но сигурно площадът получаваше новия си бляскав облик. Вижте, Марибор винаги е бил леко грубоват, особено в покрайнините. Дори паметникът на чумата, издигнат преди векове да отбележи пораженията от една друга епидемия, бе почистен и разкрасен, а колоната, извисяваща се над скелето, направи така, че Мария изглеждаше сякаш и самата тя е под карантина.

Улица „Госпоска“ беше празна, с изключение на няколкото гълъба, а той не можеше да чуе шума дори от собствените си стъпки. По принцип той беше любител на тишината и спокойствието, обичаше, когато може да чуе птиците и когато се наслаждаваше на собствения си дъх, но сега не беше просто това. Трева беше поникнала между всички пукнатини и процепи на паважа. На места беше съвсем нежна и срамежлива, но имаше участъци, в които бе избуяла и някакво категорично заявяваше преимущество над хилядите стъпки, които обикновено я потискаха.

На улица „Словенска“ ситуацията не бе по-различна, по нея той срещна не повече от двама-трима човека. Разминаха се на огромна дистанция помежду си и лица, обърнати встрани, сякаш и един бегъл поглед може да носи зараза. Пред магазина на Грайски имаше малка опашка от хора. На дистанция, подредени, с маски – всеки спазваше изискванията възможно най-акуратно. Гълъбите, обаче, щъкаха навсякъде, минаваха почти между краката на хората и някак добродушно се усмихваха на всички. Той се запъти към парка, мина покрай паметника на мустакатия генерал, застинал във времето с поглед на запад и сабя, готова да излезе от ножницата.

Паркът бе потънал зеленина, а животът пулсираше навсякъде. Пак глухарче привлече вниманието му, наперено в центъра на група бели маргаритки сред неокосената морава. Магнолиите бяха прецъфтели, а венчелистчетата им бяха обсипали алеята, необезпокоявани от шумните духалки за листа, които струпваха всичко на големи купчини.

Струваше му се, че са малцина минувачите, които споделяха неговото усещане, че не животът бе спрял, а че бяхме спрели ние – хората, а животът продължаваше своята си линия и посока обратно или именно към това, към което /му/ принадлежи. Ако можеше някак да изчезне и тази сигнална червено-бяла лента около детските площадки за игра… И все пак, тук-там имаше тебеширени знаци и рисунки по асфалта, доказващи, че все още има деца, които си играят.

Навръщане към вкъщи го облада мисълта, че не следва да се тревожи какво ще се случи с града след това. Ако бе успял да оцелее след набезите на унгарци и турци, чума и пожари, две световни войни, неизброими владетели и режими, икономически колапси и рецесии, бунтове и протести, със сигурност ще оцелее и след принудителното му временно замръзване. И все пак тихо, но настойчиво, в съзнанието му се прокрадваше цитатът от „Матрицата“: „Иска ми се да споделя с теб едно прозрение, което имам, откакто съм тук. Осъзнах го докато се опитвах да класифицирам вашия вид и проумях, че всъщност вие не сте бозайници. Всички бозайници в света развиват естествен баланс със заобикалящата ги природа, но вие, човеците, не. Вие се заселвате, размножавате се – размножавате се, докато и последният естествен природен източник е изконсумиран, и след това се прехвърляте на друго място. На тази планета има още един подобен организъм, който прави същото. Знаеш ли кой? Вирусът!”

И той осъзна, че изобщо не желае скоро да има връщане към нормалното, че не бленува по никакъв начин за света, който само преди месеци му се струваше нормален. Свят, в който взривявахме и опустошавахме, за да може на всяка цена да надделеем над времето, свят, в който истинският вирус сме самите ние. Вирус сапиенс.


Инициатори


Спонсори




Партньори

Матера
EU Japan Fest

Сподели страницата