Печ | #Европа вкъщи на български

#EuropeAtHome | Печ

фотографии: Андреа Мюлер

текст: Янка Фодор

превод от английски: Гина Кафеджиян


Моите променливи пространства

„Точно сега не може да излезем. Вчера също не можеше и утре няма да може, и така, поради липсата на нещо по-добро, имаме на разположение днес“
Фейлетон, Янка Фодор

Детската ми стая беше около шест квадрата. Малка, твърда малка, биха казали някои, но всъщност тя побираше всичко, което ми беше необходимо. Легло, полици, бюро, вградени полици. Домът на моите съкровища. Аранжирах повърхността на масата с кутийки за бижута, моливници и букети сухи цветя. Нощната лампа, чашата без дръжка, вазата: всяко нещо имаше определено място на бюрото ми.

На леглото имах две възглавници, калъфките им бяха в същия десен като тапетите. Обожавах го онова легло; някога е принадлежало на баща ми. Един неделен следобед с брат ми направихме бункер от столове и одеяла; сложих си шапка на главата, нищо че беше лято, и така там се криехме, изчезвахме в сумрака между краката на столове; в не повече от 6 квадратни метра, в апартамент на третия етаж в провинциална кооперация.

Бяхме пет човека в първата ми в живота стая в общежитие. Две двуетажни легла, едно единично, четири или пет маси – не помня точно. Използвахме една мивка – всички и за всичко; и съгласно противопожарните изисквания не можеше да има повече от един чайник и един тостер. Аз заемах първия етаж на едно от двуетажните легла – точно три крачки от бюрото ми, което, още с пристигането си, облепих със самозалепващо се тапетно фолио. Там се хранех, учех, или не се хранех и не учех, спрямо нагласите и желанията си. Хубаво беше – с изглед и към прозореца и към цялата стая, а при удачна светлина можех да видя дори подножието на хълма на Якаб. От всяко легло и от всяко бюро бълваха крясъци, шепоти, смях и ридания, но бяхме заедно.

После дойде времето на стаите, наети с приятели, и с непознати, и апартаментите на любовниците. Самоделни, или старите буржоазни сгради, или модерните сутерени, или близо до главния път, или в стария град, с балкони, с градини като от пощенски марки, клаустрофобични, одомашнени, практични, временни. Десет години – осем стаи.
И през всичките тези години интересът ми постоянно беше какво се случва извън стените. Какво е през поляната, отвъд реката, накъде води този път, какво се крие зад хълма. Това не ми дава мира откакто се помня.
И се наложи да заживея в друга държава, за да разбера, че да отидеш, да останеш, да бъдеш – всъщност са едно и също нещо.

Тясна или просторна, аз самата съм мястото. Като малко дете, скрита под масата или между краката на столовете, знаех, че не аз съм в света, а светът е в мен. И после години наред се бях оставила да забравя и да бленувам илюзорни хоризонти.

Точно в момента не може да излезем. Не мога да отида на работа, синът ми не може да отиде на детска градина. Вчера също не можеше и утре няма да може, и така, поради липсата на нещо по-добро, имаме на разположение днес. Ще направим, със сина ми, бункер от столовете и масата в хола. Ще го обзаведем: вътре ще направим кухня, спалня, библиотечка, хартиено баскетболно игрище, паркинг, ще има и котка и лъв, а да – и летище. Отново съм дете, крия се, изцяло погълната от момента.

Сега ще ядем; сега ще спим, сега просто ще бъдем.



Инициатори


Спонсори




Партньори

Матера
EU Japan Fest

Сподели страницата