Нюрнберг | #Европа вкъщи на български

#EuropeAtHome | Нюрнберг

фотографии: Давид Хойзер

текст: Паулине Фюг

превод от английски: Гина Кафеджиян


Кръвообращение; изолация

В продължение на месеци бяхме неподвижни, сякаш бяхме фотоси. Температурна мембрана сякаш обви крайниците ни. Питаме се за посоки. Говорим за обхвата на мислите ни и за обхвата на апартаментите ни – сърдечно-съдовата система на нашата среда след срива в кръвообращението: струпаните столове около натрупаните маси; миналогодишните списания, орнаментите по порцелана, кълбетата прах, събрани в краката ни, които се носят по пода, като в уестърн, докато проветряваме. Светът влезе от ново навън в старо вътре.
Станахме охлювообразни, домовете ни върху раменете, и някой, във видео разговор ни обясни, че сега времето е различно и че ние сме наясно как „работи“ дистанцията. И как да „избием рибата“ в лицето на обществото.

Не отговорихме – гласовете звучат така различно в интернет пространството.
Получихме нови съобщения, ние, на свой ред, изпратихме новините като съобщения.
Чудихме се какво можем да направим с камъните, които ни се изпречиха по пътя, път, който можехме да вървим единствено на безопасно разстояние.
Сменяме посоки, когато това стана позволено. Перспективите са по-важни от когато и да било.
Решаваме дали това са пречки за бъдещето или стабилни стъпки в настоящето.

„Нищо не е сигурно“, пише на вратата на съседната къща.
„Дистанцията е всичко“, мислим си ние.
Всичко останало е сякаш трудно приключение.

То е нещо, което неизбежно ще се случи, тревожи ни, усещаме го с кожата си.
Дамокъл ни е заразил с вирус, който се е просмукал в обществото като скеле. Дамокъл си пое дълбоко въздух и изведнъж ние се озовахме напълно неосъзнали какво ни се е случило.

Понякога въздухът става много тежък. Тласка ни по раменете.
„Спасението е само едно“, казваш ти. И аз знам какво имаш предвид.
В синия час, облякохме привидна адаптация на социални умения и седнахме на покрива, дишайки дълбоко.
Оттук се вижда всичко: вдишваме, издишваме, навътре, извън града.
Вдишваме знойната мараня на здрача и в мислите си се къпем в разкоша пред стратегически важните за туристическата индустрия сгради.

И не, не става дума само за туризма, става дума за нас и за града, за стенописите, за часовниковите кули, за незаменимата архитектура на театрите.
Вечерта, преминавайки, приласкава раменете ни, цветът на въздуха поляга зад силуетите ни, залюляваме се само за миг, след което отново започваме и се стабилизираме.
Вече усвоихме нови сценарии за социалните реалности в бъдещия свят.
Вече научихме, че понякога трябва да задържиш дъха си. Че понякога трябва да правиш разлика между информация и необходимост.

„Знаеше ли?“, ме попита ти, когато бяхме сигурни, че повече никой няма да се обади. „Знаеше ли, че нещо започваше именно сега? Опит от и за бъдещето.“

Поколебах се, кимнах, главата ми остана в това положение. Мислим за утрешния ден.
И все пак още не знаем какво може да е по-важно от настоящия момент и покривите на бъдещето в далечината.



Инициатори


Спонсори




Партньори

Матера
EU Japan Fest

Сподели страницата