Птуй | #Европа вкъщи на български

#EuropeAtHome | Птуй, Словения

фотографии: Сандра Пожун

текст: Само М. Стрелец

превод от английски: Гина Кафеджиян


Нашият град

Градът ни е малък. Особено като прехвърлям в ума си много други градове – големи, красиви, важни, столици, в които вероятно в този момент някъде се раждат подобни редове. Предпочитам да не казвам колко човека живеем в този град.

Но градът ни е преживял много. Така се изразяваме в нашия край, когато имаме предвид човек, който е успял да преодолее много изпитания. Независимо от всичко. Без значение какво е. Въпреки всичко. Напук.
Градът ни е преживял военни конфликти, глад, чума, османски нашествия. Преди. Сега градът ни преминава през изпитание, на каквото са подложени други градове.

Великден наскоро донесе в града ни цъфтящите дървета. Започна нов живот. Дървета, цветята…, те някак пренебрегваха проблемите на града ни. Те живееха. Щастливо. Както бе миналата година, и преди това пак. И обратно… Открай време една дълга река пресича града ни, отивайки надалеко, винаги надалеко. Калдъръмените улички тук са сякаш част от приказен пейзаж.

Напоследък градът ни ухае на отминали векове. Има дълбоките изби, в които през есента искри младото вино. Има древни градежи, влажни и пропити с историите на обикновения човек; има паркове, в които през пролетта пламва нова любов, моментна и бъдеща.

Това е нашият град.

Беше. Поне до скоро.

Но, казват, животът не е приказка. А и тези редове не са реклама за града.

Спряхме. Бяхме спрени. Някои казват: „Добре е“. Други: „Лъжа е“. Независимо от всичко, напомнянията на всички ни бяха умно отправяни от дистанция. От началото на писането на тези редове няма новозаразени.
Но да, всъщност ние отдавна сме заразени с града ни.

Мъничко сме влюбени в него, да, вярно е. Не всички части в него са хубави, няма дълги булеварди и дворци, разположени на високо, нито подземни влакове. Улиците му са неравни, а наземният влак минава все по-рядко и по-рядко. Фасадите на старите сгради се рушат. Младите хора напускат. Умовете им са пълни със знание, как да потиснат прималяването в празния стомах. Към големия град. Където има работа. И възможности.

Но се връщат. Скоро, възможно най-скоро, ако изобщо е възможно. Поне за няколко дни. През лятото, например, когато градът ни става фестивален /парти/ град. Ако ли не – през есента – за събирането на реколтата.... Или поне за Коледа, Великден…

Защото тук има нещо, което не може да бъде открито другаде. Ако не е уникално, то поне със сигурност трудно може да се намери подобно. Това е начинът, по който живеем в нашия град; малък град, а означава толкова много за нас. Вероятно това звучи „селски“, може би не сме достатъчно „урбанизирани“. Но каквито такива – това сме ние и нашият град.

Ние сме някъде на ръба, близо до границата, но безгранични в мечтите си. Съвсем скоро ще изключим екраните на телевизорите и компютрите, ще завършим и тази глава и ще излезем навън, да се социализираме, както преди. По аналоговия начин, с докосване, пълнокръвно. Градът ни е надживял различни завоеватели и държавни влияния. А най-добре живя, когато пренебрегваше границите. Когато мъдро приемаше разнообразието и съпричастността. И боготвореше щурковците си – които и досега са били много – особено в сезона на Масленицата. Елате, всички, които четете тези редове, елате възможно най-скоро. Може и да ви хареса. Градът ни, хората ни. А ние, ние ще дойдем при вас.



Инициатори


Спонсори




Партньори

Матера
EU Japan Fest

Сподели страницата